„Никой не бере само билки.Онзи, който върви преди изгрева – събира спомените, шепота и нишките през времетоот старите лечители и знахари,които още бродят между росата и ефира.“
— из „Живите нишки на времето“
Нощта преди Еньовден не е нощ.
Тя е тънка граница — между здрача и изгрева, между онова, което се вижда, и онова, което се усеща.
Тя е дъх, издигнат от земята и повдигнат към скритата тайна пътека.
И в този дъх се носят имената на тревите — но не както ги пишат по книги, а както ги шепнат старите знахарки и баячки зад праговете, когато вратата се затвори, а светлината премигне.
Нощта е за онези, които не се страхуват от тишината.
За онези, които знаят, че тревата не се бере, а се познава.
Че силата не се взима, а се дава. Че ръцете трябва да мълчат, а душата — да слуша.
Никой билкар и лечител не тръгва сам в тази нощ.
Върви със сенките на предците си.
С гласовете на всички лечители и баячи преди него.
С уханието на венците, които някога са сушили зад вратата.
Със сенките на тревите, които още не са изникнали.
Носи се кошница – плетена, за да съхрани...
В нея не слагаш само билки. Там ще сложиш Душа, спомени, шепоти и мълчание...
Не е час, който ще видиш на часовника.
Не е миг, който можеш да запомниш.
Полунощ е онова състояние, когато въздухът натежава,
а мълчанието става по-тежко от думите.
В тази нощ тревите не шумолят – те присъстват.
Стоят. Поглеждат. Разпознават.
Една тръпне още преди да я зърнеш.
Друга се скрива в тревата, но дъхът ѝ остава.
Трета се извива към теб, леко, кротко,
сякаш прошепва:
„Ти ли си? Онази, която помни. Онази, която мълчи, когато другите говорят. Онази, която чаках.“
Тревите са живи сенки.
Не всяка ще ти позволи да я докоснеш.
Не всяка е твоя.
Някои идват да те изпитат.
Други ще се отдръпнат.
А има и такива, които се показват само веднъж –
като видение.
И ако не си готов…
отминават. Завинаги.
С първия лъч, още преди да стане топло,
когато въздухът още носи дъха на нощта,
а росата трепери като неизказана молитва
Тогава започва тайнството — чуваш, но не с уши, а с вътрешното ухо на душата.
Тревите не говорят. Те вибрират със спомена.
Шепнат със светлина, с движение, с дъх, с тишина.
И изричат имена, които никой език не побира —
имена, които не се четат, а се разпознават.
Сърцето ги знае.
Ръцете ги помнят.
А душата… само кимва. Тихо. Както се кимва на стари приятели
Имената не са онези от книгите.
А шепнати край жаравата,
Те не се разкриват на всеки.
Но ако се приближиш с чистота,
с ръце, които не вземат,
с дъх, който благославя,
и ако шепнеш не „моя“,
а „сестра“,
тревата ще те познае.
И ще остане с теб —
докато преминеш ...
С открито сърце в мълчание.
С бавно движение,
с дъх, в който няма желание,
а само позволение.
Не бързаш.
Не взимаш.
Не чакаш тя да ти даде нещо.
Просто ѝ даваш място в себе си.
Протягаш ръка.
Докосваш я не с пръсти, а с душа.
Погалваш с вътрешния си глас.
Шепнеш ѝ думи,
които сама ти е прошепнала в съня ти.
И тогава…я носиш.
Не в кошницата, а в сърцето.
Еньовският венец не се плете с ръце.
В него се вплитат нишки от магически билки, събрани не с очи, а с вътрешен зов.
Той не е украса – той разкрива.
Разказва кой си, откъде идваш и защо още си на пътеката на живота...
Всяко растение в него е глас.
Не бива да се повтарят – защото нито една дума в заклинание не се казва два пъти.
Те не спорят. Не се състезават.
Те пеят.
Като многогласие, всеки със своята нота, своето знание, своята подкрепа...
Когато венецът се вдигне към изгрева,
когато златният лъч премине през него,
и светлината проблесне в очите ти –
тогава се разбира:
Годината ще бъде светла. Ще има път. Ще има плод.
А ако лъчът не премине…
не се плаши. Не унивай. Не се затваряй.
Тогава просто слушай.
Светът ще започне да ти говори.
Ще дойдат сънища, знаци, птици, хора, които говорят без да знаят защо.
И тревите ще ти проговорят…
без да бъдат откъснати.
Не всеки път се тръгва.
Понякога събирането става вътре.
Понякога кошницата е от мисъл.
Понякога ръцете почиват,
а душата бере.
Остани до прозореца.
Открехни врата.
Вдишай тъмнината така, както вдишваш отвара – с уважение.
Разтвори ръце.
Сякаш държиш кошница. Но тя не е от върба. Тя е от нишки. Невидими. Живи.
И ще усетиш…
Тишината ще трепне.
Знакът ще дойде.
Защото Еньовден не е само в билките...
Еньовден е във всеки от нас.
В гласа на старите лечители, билкари и баячи...
В сънища, който сме забравили, но тялото още помни...
В шепоти, което никога не изчезват —
само понякога притихват,
докато станем готови отново да го чуем.
