Огънят шепне. Водата помни. А билката пази.
Това е нишката на рода — тъй тънка, а същевременно силна като самата съдба.
Лечителката – знахарка Елионора Недялкова
(Графиня Дьо Шарки)
В старите домове знанието не се пишеше по книги.
То се пазеше в тишината на вечерите, в думите на бабите, в шепота край огъня.
Такова е и баенето, което ще ви открия днес.
То идва от моя дом, от моята кръв.
От дядо ми Динко, който го предаде на майка ми.
От нея — на мен. И ето ме тук, аз — Лечителката, Знахарката, която носи тази нишка, за да не угасне.
И нещо забавно...
Докато бях ученичка на баба Кера Лечителката от с. Благец, тя също поиска да ме научи на този начин на баене против уроки. Усмихнах се и ѝ казах: „Знам го от дядо.“
Тогава тя през смях рече: „Та аз му го предадох.“
И в този миг разбрах — нишката не просто върви от род, тя се преплита и кръстосва. И винаги те намира, когато си готов да я приемеш.
За този ритуал не трябват редки дарове, нито скъпи вещи.
Нужно е само онова, което се намира във всеки дом – прости и достъпни неща, но надарени със сила:
- пъпки от карамфил (подправката) – дребни и обикновени, сълзи на огъня, пазители, които прогонват злото;
- светена вода – чиста и благословена, взета от храм или вода, мълчана или оставена под луната и звездите, която носи чистотата на утрото и измива тежестта на чуждите очи;
- глинен съд и чинийка – прост съд от земя и огън, в който се угасват пъпките и в който злото остава заключено.;
- голяма игла – обикновена на вид, тънка и остра, ала в обряда тя се превръща в жива нишка и печат. С нея се прерязват възлите, заключва и развързва,затваря пътят на злото.
Човекът, върху когото е паднала тежестта на уроките, застава срещу баещия.
Погледите не се срещат и думите мълчат – в този миг говори само ритуалът.
В ръцете на знахаря е пъпката карамфил – дребна, тъмна, но пълна със сила.
Промушва се с голямата игла – тънка и остра, превърната в жива нишка и печат, който ще пререже възлите и ще заключи пътя на злото.
После идва огъня - живия, от клечка кибрит (никога със запалка).
Само живият огън е достоен за този обред, защото се ражда в момента – от търкането, от искрата, от дъха на дървото.
Пъпката къръфил се запалва и когато пламъкът го обгърне, той започва да пращи и мирише силно – смесица от дим, горчивина и подправена топлина.
Тогава идва наричането към светицата покровителка (сейбиката)
„В името на Светата Майка –
каквото е от Бога и Господа, да остане.
Каквото е от хората – възлите да се развържат,
нищо да не остане.“
Гласът е тих, но всяка дума тежи.
В този миг огънят не е само пламък – той е жива сила, която прерязва и освобождава.
Ако карамфилът пука силно, значи уроката е тежка, вплетена като възел навътре.
Всеки пукот е като нишка, която се къса, възел, който се разплита.
Понякога пукотът е толкова силен, че сякаш самото зло пищи, докато се освобождава.
Когато пъпките изгорят, се гасят в глинения съд със светена вода.
Водата съска, когато приема жаравата – земята и огънят се срещат в нея и тя заключва всичко, което трябва да остане в миналото.
После се дава на урочасания да отпие от нея – за да се затвори кръгът и да се влее чистота и отвътре и отвън.
Така кръгът се затваря.
Това баене не е просто ритуал, а жива нишка от рода ми.
В него огънят говори, водата помни, карамфилът пази, а наричането развързва и заключва.
Така са вървели преди мен — с дума, с билка, с пламък и със светена вода.
И аз вървя по същия път.
Не защото трябва, а защото съм тази, която пази.
Когато карамфилът пука, аз чувам как злото се къса и се разпръсква.
В този миг остава само чистота, а живата нишка на знанието продължава да свети – през мен и нататък, за онези, които ще дойдат след мен.
Аз съм Лечителката, Знахарката, живата нишка на времето.
През моите ръце минава старото знание – огън, вода, билка и слово.
Аз го пазя, аз го предавам, аз го вплитам нататък –
за да остане живо, за да лекува и днес.
С любов и светлина,
Елионора Недялкова
Из "Живите нишки на времето" - от Елионора Недялкова (Графиня Дьо Шарки)