Наричане при брането на магически билки в нощта срещу Еньовден
Прошепва се тихо, с наведена глава.
Казва се при всяко откъсване – или поне при първото.
С едно дълбоко вдишване и без излишна мисъл.
То не се запомня – то се помни.
„Тебе те викам – не с уста, а с душа.
Не да взема, а да приема.
Не за власт, а за път.
Не за мене, а за кръвта и рода.
От Земя се раждаш, във Земя се връщаш,
но днес – минаваш в ръцете ми.
Виж ме – не като враг,
а като онзи, що носи светлината ти напред.
Сутрин съм те сънувала, вечер съм те наричала.
Ти дойде сама.
Аз ти давам име, а ти – сила.
Да бъдеш лек, да бъдеш врата,
да бъдеш страж, да бъдеш Светлина в мрака.
Слънце ще мине през тебе,
вода ще пие с тебе, ръце ще те носят,
души ще си спомнят през тебе.
Откъсвам не да отнема.
Откъсвам, за да събудя.“
(тук се прави лек поклон)
„На теб благодаря.
На теб се вричам.
На теб се покланям”
След наричането, тревата не се слага в кошницата веднага.
Притиска се до сърцето – миг. Един-единствен миг. За да почувства на кого ще служи.
из „Живите нишки на времето“ автор Елионора Недялкова (Графиня Дьо Шарки)
